Издателство Фльорир

Ревю е от Марко Ганчев (дата: 06-Dec-2007)
Заглавие: За Георги Спасов и за моделите
Коментар: Наскоро се случи телевизиите ни да излъчат почти едно след друго възпоменателни предавания за Станислав Стратиев, Невена Коканова, Йордан Радичков, Катя Паскалева, Радой Ралин, че и други май имаше. Човек гледа като треснат и си вика: „Охо, ама то имало нация!”Защо не можехме да възкликнем така доскоро, докато бяха между нас? Защото ги надвикваха гласовитите въздухари, обществените провокатори, клюката, клеветата, простотията, агресивната бездарност, цялата политическа и медийна повседневна врява и какво ли още не.Такъв е животът, казваме. Какво му е хубавото на такъв живот? Това, че после, след като си отидат, животът признава, че не може без такива хора и гузно въздишайки, ни напомня кои са били те.От писателите, които наскоро ни напуснаха, има двама, за които гузната въздишка на обществото още се сдържа неосвободена и докато е така, неговото дишане не ще е пълноценно. Единият е Георги Спасов, чийто новоиздаден том стихове ни е събрал тук. Другият се казва Константин Кръстов, един завършен български писател, живял и починал в германския град Бремен. Въздишката над книгите на втория явно ще чака по-дълго, защото по-широката публика нямаше и зрителна представа за автора.Въздишката за Георги Спасов се оказа неочаквано озонираща дори за нас, които повече или по-малко сме общували с тоя писател приживе. Метафората за Страшния съд наистина била велика метафора. Ще ни съдят само по делата и както виждат, тъй ще съдят. Видяхме от първия том на „Лабиринтът”, че новелите на Георги Спасов от цикъла „Село на баир” заемат неоспоримото си място завинаги сред стойностните неща от българската проза. А новелата „Краят на Белия лебед” отива още по-нагоре, независимо дали някога ще се намери някой, който да види това и да го каже. Там, в образа на нейния основен герой Христоско, е българският прочит на екзистенциалния конфликт между природния човек и цивилизацията.Сега пред нас е вторият том от съчиненията на Георги Спасов, неговото стихотворно наследство. Обикновено поетите преминават към проза на по-късен етап, почти изоставяйки напълно стихотворството. Поради това литературоведите дори малко презрително казват, че поезията била просто подготовка за една добра проза. При Георги Спасов всичко е писано едновременно.Над него тегнат две атмосферни налягания. Външното му битие е на вестникар от провинциална заводска многотиражка, който трябва да храни семейството си с оскъдната заплатица от вестничето. Положението му не се отличава от това на най-отрудените типажи и дори е по-тежко от тяхното, защото му е чужда тяхната разтуха в кръчмата или лавката в съседство с фабриката. За разлика от тях, в останалото време на денонощието на него му разпъва мозъка налягането на изстраданото слово, което неумолимо търси израза си ту в стихотворните метафори на откъслечното прозрение, ту в пространствената пластичност на епичните типажи.И всичките тия вътрешни колизии на нашия творец с мед да ги храниш в сравнение с външните му мечки стръвници наоколо. Освен дето паралелно с упражняването на трудовия си стаж той трябва всекичасно да се самообразова и самоусъвършенства като творец, ами постоянно ще го уволняват, изключват и поучават регионалните властници, които за разлика от столичните никак не се впечатляват от подмолната слава на недоволстващите интелектуалци. В някой от следващите томове на съчиненията на Георги Спасов би трябвало да я има тая фактология в отделен биографичен очерк, защото неволно ще я подценим, спокойни, че има какво да покажем за оправдание на тоя творец пред съдията на Страшния съд, за който повечето така и няма да се събудят.Когато имаме пред себе си внушителен по обем стихотворен том, който обхваща почти всичко написано от един поет, не върви да изтъкнем от него пет-шест христоматийни стихотворения, които сме отбелязали с чавка на съдържанието и които довечера ще прочетем вкъщи на жена си. От такъв том всеки читател ще прави своята антология. Нещо повече, на един и същ читател в различно време тоя избор ще бъде различен. Всички знаем как при препрочитането и на най-великите поети винаги откриваме нови величини, които се чудим как не сме забелязали първия път. Добре са го казали, че книга, която не заслужава да се чете втори път, не заслужава и първото си четене. Стихотворната книга на Георги Спасов безспорно е от тия, които не са за еднократна употреба.Може би все пак за хатъра на по-взискателните естети ще трябва съвсем наслука тук-там из книгата да мернем някоя и друга метафора не толкова за да им доказваме , че човекът не си е сбъркал занаята, а по-скоро за вникване в особеностите на метафоричното му мислене. Ето например на стр. 193 долу в края:Изписвам своя независим стих,който живее със живот назаемот отсрещната хлебарница,но пази като неприкосновен запаспоследните трохина нашето погубено достойнтво.Или на стр. 199:И не стихват убийствата.Онази сила, която убива,марширува вътре в нас.От стихотворението „Нощен разговор” ако извадим само въпроса: „Кажете, как се пренася през историята цял народ на гръб?”, отговорът май доста ще ни затрудни, ами дип че въпросът е реторичен.Ще се сетим ли без този поет, че ръкостискането ни топли само един миг, че и то е нетрайно колкото любовта и успеха? И че въпреки, че тия работи са нетрайни, ние живеем, защото те същетвуват.И прочие, и прочие, и многоточие. Полъхът от всяка страница на тая книга отсега нататък ще респектира и най-високомерния нос, ако се пъхне да злорадства над нея. Нужно е обаче с малко по-задна дата ние пък да позлорадстваме над ония, които високо или приглушено изразяваха пренебрежение към интелекта на Георги Спасов. Такова пренебрежение винаги успокоява много знаещите малко можещи, обаче то няма нищо общо с истината. Наследството на Георги Спасов недвусмислено ни доказва, че интелектът на тоя творец не е само от природата, откъдето е неговата изобразителна дарба. Работата е, че той не е изтичвал в първата кръчма да смае слушателите с енциклопедичните си познания, дрънкайки им извадки от току-що прочетеното. Изстрадвал е познанието си от книгите еднакво като това от действителността. И вторичното познание се е превръщало у него в първично. Това личи по-ясно в прозата му, където „Лабиринтът на Минотавъра” е един чисто есеистичен роман. Такива са и доста от новелите му. И в поезията му не е другояче.Така че дарбата е налице, интелектът е налице. Но не това е, което искахме да докажем. Дарбата и интелектът не са теорема, те са аксиома.Бихме уважили повече респектиращото литературно наследство на Георги Спасов, ако то ни подтикне да поговорим за някои негови най-съществени черти в контекста на днешния атомизиран литературен живот в България при космически вакуум на литературно мислене извън свободно плаващите електрони.Мисля, че най-характерната черта в творчеството на Георги Спасов бихме могли да наречем историчност. В смисъл, разбира се, далеч от конските опашки и останалите уважавани от нас български хроники. Той е човек, който живее с историята на човечеството, откак то има история, при това едновремено с всичките й досегаши събития. Независимо дали някъде го изразява по-горестно:Войници са народите,отлъчени насила от човечеството.(Право на избор)Или по-гротескно в стихотворението „Плашило”:Над скъсаната полицейска униформа се люлеепробита от войната каска…Под слънцето не се променя нищо,само униформите.Наличието на историчност в една поезия може да не е достатъчно да я бележи с трайност, но липсата на историчност в една поезия е най-сигурният белег за нейната нетрайност. Днешното масово стихотворство, и то далеч не само българското, изпълва читателя с предварителна досада именно поради това, че неговите автори нито обвиняват, нито оправдават живота и говорят от името на безотговорния човек в епоха, когато отделният човек става действително отговорен пред цялото човечество.Както гражданските мотиви у Георги Спасов са пропити с историчност, така любовните пък – с космичност. Целият любовен цикъл „Вечен живот” ни въздейства изключително притегателно с неочаквано автентичното все пак за една зряла възраст любовно чувство като част от космическата хармония и загадката на живота и смъртта. Само искреност не стига, ако не съзнаваш по-големите мащаби, в които и тук е вплетен преходният инидивид:Напразно чаках някоя да ме роди отновои себе си преследвах и убивах.По-страничната публика, която познава тоя човек предимно като гороломен народен трибун, един от първите говорители на демокрацията през романтичния й период, навярно ще очаква, ако не в любовните му стихове, поне в останалите да затрещят някакви гръмове и мълнии. И помен няма от някаква приповдигнатост. Не е ли това един вид личностна шизофрения? Хич! Просто и в двете си битности тая цялостна личност е поела отговорностите на времето чрез подходящия за това инструментариум.В стихотворния му том, както и в предишния с прозата, много неща се публикуват за първи път. Може би той е авторът с най-много новели и стихотврения, останали в чекмеджето му до края на съветската цивилизация. Така че може да ни умие очите пред ония, които по едно време ни обвиняваха, че тогава не сме писали за чекмеджето, а сме се примирявали с цензура и автоцензура. Само че това го правеха хора, които и хабер си нямаха, че нито може да се пише за чекмедже, нито пък трябва. И Пастернак, и Солженицин бяха писали за съвременната си публика, но властите не ги допускаха до нея. Авторът ли Георги Спасов е спечелил от това, че новелите и стиховете му не бяха публикувани навреме? Само е изгубил, защото дарбата му щеше да се развие по-рано. Публиката ли е спечелила, че през това време е чела сума сурогати на трудова уж тематика, а не се е идентифицирала с неговите пълнокръвни типажи, извлечени именно из автентичната работническа и селска среда? Дори и сега не може да се пише само за чекмеджето, когато имаме на разположение световното чекмедже на интернет. По-нататък може би, кой знае. Но засега все пак се чувстваме по-комфортно да държим в ръцете си тоя реален том вместо виртуалното чекмедже.Правейки първия опис на литературното наследство на тоя български писател, осъзнаваме, че българската литература вече не е малка. Едно време, около средата на миналия век, ние, тогавашните млади литератори, се утешавахме, че българската литература не е голяма по обем, но тя е необходим спътник на нашата народностна общност и без нея не може. Сега се вижда, че без нея може, но пък се утешаваме, че вече не е малка по обем.Никой не е толкова чуждо тяло в несъвършения живот, колкото поетът. Никой в днешно време на днешен български език не е изричал това по-добре от Георги Спасов в едно от последните му стихотворения, озаглавено „Нима”:В автобусавинаги има мястоза още един човек.Нима светът е по-тесенот един автобус?За всички останали обаче, след като си отидат от света, се казва, че вече не са между нас. А с поета става обратното: едва след това той вече е между нас. Може би това е наградата за онова? Този поет я получи, колкото и да не ламтеше за награди.С това би следвало да завърша, но се налага накрая все пак да обясня, защо в началото озаглавих бележките си „За Георги Спасов и за моделите”. Да не би някой да си помисли, че е естествено, след като имаме налице един писател с цялостно творчество и един гражданин с цялостно поведение, да го препоръчаме за модел на младите. Само това не! Сега това би било модел за несретници. Новите страдалци на перото сами ще си правят моделите. По-точно, няма да ги правят и те, ами оня, който е направил първия модел от глина. И дето вместо чуждицата модел употребява понятието образ и подобие.Обаче ако цялостният модел „Георги Спасов” не бива да бъде препоръчван на новите литератори, просто защото повечето от тях няма да могат да устискат на такъв модел, те трябва да знаят, че все пак главните апликации към модела са задължителни, тъй както няма панталони без крачоли, нито дори бански костюми без някаква оскъдна материя. Типажите на Георги Спасов са български и се родеят с Вазовите чичовци, не защото народопсихологията е някаква постоянна величина, а именно защото при него те са в днешната си изостаналост и в днешното си развитие.Новите литератори нека подражават на модата да ни смайват на колко езици са ги превели, но да не се напъват да си реституират Вавилонската кула. Господ точно затова я е съборил и направил отделните езици, за да изстиска творческите възможности и на по-отдалечените от нея общности. Иначе щеше да има само Юго, нямаше да има Вазов. Само Евтушенко и никакъв Стефан Цанев. Ако не вярваме в благородните намерения на Бога, същото потвърждават и зловредните деяния на Дявола. Аристотел завладя световната наука, след като неговият питомец Александър завладя света. Шекспир завладя световната сцена, след като британската флота завладя световния океан. На какво можем да разчитаме ние?Едвам защитихме българските букви върху евробанкнотите и то благодарение на това, че културна Европа отдавна бе надживяла културния си центризъм и не даде на банкерите да се месят във фонетичните закони на хорските езици. Сега ако с европейска помощ успеем да поставим български букви и по табелите над магазини и офиси в България редом с латинските, завоеванията ни ще са равни на гореспоменатите завоеватели на света. А в съвсем предстоящо бедеще в общото говорно море от Черно море до Австрия какви ли пък Трафалгари ни чакат?Такива като Георги Спасов изтеглиха епохата от черешовия топ до компютърния лап-топ. Ако и лап-топчето ни пукне с такъв резултат като черешовото топче, светът все пак ще ни чуе…Марко Ганчев,София, 26 ноември 2007 г.
Рейтинг:

Ревю е от Красимир Георгиев (дата: 06-Dec-2007)
Заглавие: Спомен за Георги Братанов от Красимир Георгиев
Коментар: Спомен за Георги Братановот Красимир ГеоргиевЗа мен най-ценното „нещо” вкъщи са книгите. С годините домашната библиотека сменяше своя облик. Прехвърлях в кашони сапунените еднодневки, писанията на графомани и самозваните бестселъри, за да отворя място за литературата, която ме хваща за сърцето. Преподреждах романи и стихосбирки според моментните ми хрумвания, но мястото на книгите в някои от секциите бе „заковано”.На един от централните рафтове са подредени тридесетината книги на Георги Братанов. Какво да сложа пред името му? Големият поет? Големият писател? И едното, и другото е вярно, но за мен това е рафтът с книгите на моя приятел Георги Братанов, първо, защото приятелството ни имаше дълбоки корени във времето и бе преплело житейските ни пътища в плодотворни творчески взаимоотношения, и второ, защото автографът на всяка от авторските книги, които сме си подарявали, неизменно започва с думите „На моя приятел...”.Търся сред годините началото на това приятелство – във времето, когато бяхме млади и бохеми. Срещахме се на литературни тържества, премиери, празници на поезията и какви ли не културни мероприятия. Събирахме се, пиехме, пеехме и четяхме стихове. Трябва да е било в началото на 70-те години, защото Георги все още виждаше, но коварната глаукома чукаше на вратата му. Обаждаше ми се, когато дойдеше в София, и заедно ходехме по редакции, посещавахме сградата на радиото, разговаряхме в писателското кафене на „Ангел Кънчев”, обмисляхме идеи и планове. През онези години работех в едно списание, третиращо въпросите на инвалидността, сп. „Социално дело”. „Както е тръгнало, с това мое зрение май скоро ще ти стана контингент!” – помня тази тъжна шега на поета.Спомням си и една среща в Ямбол през 1976 г. Гостувахме му аз, журналистът Нико Керински, критикът Иван Попиванов и поетът Траян Първанов. По това време Георги сътрудничеше активно на ямболския в. „Народен другар”. Формалният повод за срещата бе някакво мероприятие на окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция, по-точно премиерата на сборник със статии по случай годишнината на местното физкултурно дружество, но реалният повод бе поезията. Георги бе подготвил ръкописа на стихосбирката си „Ще ви потрябвам” и искаше да хвърлим поглед на стиховете, преди да предложи книгата за печат. Разположихме се, напълнихме чашите, но преди да разтворим папката за сериозен творчески разговор, някой донесе акордеон и Георги засвири. Запяхме. Отнесохме се във вихъра на настроението и оставихме папката непрочетена. Каква песен запяхме и я повтаряхме после втори, трети, четвърти път? Май беше „Яворе, Яворе”? Между другото, „Ще ви потрябвам” се появи на бял свят няколко месеца по-късно. Брилянтна поезия! Не, „Яворе, Яворе” пяхме с Георги при друго подобно събитие. Тогава с нас бяха писателят Кирил Назъров и хумористът Тодор Климентов.През 90-те години работех във в. „Тишина” и Георги активно ми сътрудничеше. Двамата с него бяхме лектори на Задочния творчески клуб на хората с увредено здраве, една идея, която ни бе дошла „на маса” между разговорите за поезия. В клуба членуваха 50-60 души. Един-два пъти годишно събирахме за седмица в някоя от почивните бази на Съюза на глухите млади поети, писатели и журналисти, за да ги „ограмотяваме”. Обикновено аз говорех за публицистичните жанрове, а Георги се нагърбваше с есеистиката – страхотен импровизатор. Не му трябваше подготовка, не му трябваха записки, той просто се изправяше пред хората и им показваше красивата си мисъл.Няколко месеца след като почетохме книгата му „Превъзмогване” на премиерата в клуба на „Български писател”, през пролетта на 1989 г. отново се озовах в Ямбол. Трябваше да подготвим някакви текстове за кръглата маса по въпросите на преустройството в областта на културата, която щеше да се проведе в Сливен. Занесох му и поредния брой на литературния вестник за деца „Звездица”, в който бях пуснал 3-4 негови стихотворения. Тогава разбрах, че със съпругата си Руска смятат да се преместят в София и че са му предложили да поеме сп. „Зари”, печатен орган на Съюза на слепите. „Какво ще кажеш, идеята добра ли е?” – попита ме. „Добра е!” – отговорих. „Ще помагаш ли?” – попита ме. „Ще си помагаме!” – отговорих.Георги имаше много приятели. Не се наемам да изброявам имена, защото списъкът би бил прекалено дълъг, а и пак ще изпусна някого. През последното десетилетие на ХХ в. в редакцията на сп. „Зари”, която се намираше до пл. „Славейков”, съм се срещал с кого ли не. Кипеше активен обществен живот, реализираха се творчески идеи...Ще ме извинят читателите, че не мога да отсея най-важното и да подредя хронологично спомените си за Георги Братанов през това последно десетилетие от живота му; ще се опитам да нахвърлям на листа някои от реализираните съвместно с него творчески проекти. Без нови редове и без подробни обяснения.През 1991 г. обмисляхме новата теоретична и графична концепция на печатните издания на ССБ. През 1992 г. бях редактор и издател на осмата стихосбирка на Георги Братанов „Ключ за горната земя”. Художник на книгата бе Иван Газдов. С тази книга Георги постави своеобразен авторски рекорд – пет стойностни стихосбирки в рамките на две поредни години („Мираж”, „Хипноза”, „Котета немирни”, „Топъл джаз” и „Ключ за горната земя”). През 1993 г. заедно с Георги Братанов, проф. Иван Славов и Стоян Гроздев подготвихме албума с карикатури за тогавашния президент на България Желю Желев (албумът „Желю в карикатури” излезе със съгласието на президента). В периода между 1993 г. и 1998 г. съвместно с Георги издадохме десетина книги, които подготвихме като съредактори или съсъставители. Заедно работихме по подготовката на новелата „Самодивата” на Слав Славов, стихосбирката „Безплътна броня” на Румяна Иванова, „Гатанки, броилки, въртележки” на Георги Струмски и др. През 1995 г. бях редактор и издател на книгата-поема на Братанов „Върхът на дъното”. Художник на книгата бе Ишхан Нигохосян. През 1996 г. бях редактор и издател на първия роман на Георги Братанов „Нежна революция”, спечелил конкурс на Министерството на културата. След това Георги подготви и сценична адаптация на романа, представена в Младежкия театър в Ямбол. През 1996 г., когато Братанов беше президент на Балканския клуб на журналистите от масмедиите за слепи, бях издател на балканския литературен алманах „Висока светлина”. С Георги бяхме съредактори на алманаха. Отпечатахме и паралелно издание на английски „High Light”. През 1997 г. подготвихме антологията от творби на слепи български поети и писатели, сред които Пейо Яворов, Тодор Влайков, Траян Тъмен, Георги Струмски, Георги Братанов и др., първата и единствена подобна антология в България. Същата година заедно с редакторката Елка Димитрова и с Георги Братанов подготвихме книгите му с очерци и портрети на слепи български композитори и музиканти „Доминанти” и на слепи български интелектуалци „Осветени пространства”. През 1998 г. подготвихме и втората му книга-поема „Кабиле спи”...Мога да продължа или да разширя списъка на съвместните ни проекти, но не това е най-важното. Това са неща, които се знаят.Всъщност кое е важното? Кое, Георги?Важното са приятелите. Важното са спомените. Важното са Руска и Никола, които стоят като сигурна стена зад гърба ти. Важни са 30-те запазени тетрадки с надпис списание „Звънче” от детските ти години, в които си събрал първите си стихчета, гатанки, приказки и рисунки. Важни са думите ти, че поетът няма право да изглежда безпомощен, а също думите ти, че може и да не виждаш, но за сметка на това сънуваш цветно. Важни са мислите ти: „Когато пиша, в съзнанието ми се раждат цели съзвездия от асоциации, символи, обеми, пластове, форми и вътрешни състояния, които получават свой словесен еквивалент, единствено и само мой!” Важни са тези твои книги на централния рафт в библиотеката ми. Важна е поезията ти, Георги.И това, че ти си с нас, приятелю.Красимир Георгиев
Рейтинг: